Искам да изкажа особена признателност на Николай Константинович Хлебников за многото часове, понякога през нощта, които той е прекарал в превеждане на информативни източници. И за неговата активна подкрепа в използването на препарати от натуралната медицина.

     Всичко започна през май 1989 година.
     Живееше млад, красив и пълен с надежди за бъдещето човек. И той много се радваше за това, че всичко е пред него.
     И ето изведнъж, в един майски ден, му поставили диагноза - рак (Лимфогрануломатоза IIа КС). Лекарите назначиха лечение и започнаха месеци в борба, които се точеха като години, годони на борба за живот! В съзнанието ми не се побираше това, че всички надежди и живота могат да бъдат прекъснати така, просто, в самото начало. Човекът не можеше да си представи, че слънцето ще изгрява, земята ще я има, вятъра, морето, звездите - всичко ще съществува, а него няма да го има!
     Възлите бяха увеличени над ключицата, гръдната кухина(кош), в подмишничните области, и опорака(на тънко и дебело черво). Започна лъчетерапия.През първите петнадесет дена на линейния ускорител беше получена доза в 40Гц. И ето след пет дена са изгорели хранопровода, бронхите, слюнните жлези. Трудно е да дишаш, да говориш и даже да пиеш вода, а най-главното - постоянното гадене, от което е невъзможно да се избавиш. След десет дена започна да пада косата, и разкошната къдрава буйна коса бързо напусна главата. Състоянието бързо и стремително се влошаваше - изгорели са черния дроб, далака, следлъчева пневмония (изгаряне на белите дробове), следлъчев перикард (изгаряне на сърцето), изгаряне на червата и репродуктивните органи… Поради това, че е била добавена облъчваща доза до 90Гц в общото количество. Искам да отбележа, че леталната доза 100Гц, която предизвиква смърт след няколко часа или дни, защото е увредена централната нервна система.
     Доза от 10-50Гц - смърт след 1-2 седмици (вътрешни кръвоизливи). Доза 3-5Гц - 50% от облъчените умират в продължение на 1-2 месеца (увреждания на костния мозък).
     Вероятна оценка на 1Гц (стохастические ефекти):
    

• смъртност от левкоза - 2 души от 1000 облъчени;
• рак на щитовидната жлеза - 10 души от 1000;
• рак на млечната жлеза - 10 души от 1000 и т.н

       Лекарите добавиха химиотерапия (винкристин, винбластин). Анализа на кръвта повече напомняше на вода, отколкото на нещо, което дава живот на организма.
     И човека бе "прекършен". Той престана да става, да усеща света, да се радва на слънцето, всичко. В стаята където лежеше почти постоянно горяха бактерицидни лампи и освен лекари там никого не пускаха, и от мисълта за безизходица и самота, буквално "изтръгнаха от ръцете му надеждата", беше ужасно.
     Когато започна кръвоизлив, отсрещната стена се покри с алени струи кръв, бликащи от гърлото.Усмихвайки се на себе си, той си помисли: "Като в Петродворец.Самсон, разкъсващ лъвската паст", съзнанието се замъгли и започна да напуска, вече неспособното да се бори тяло.
     Лекарите, някак спрели кръвта, побързаха да го изпишат в къщи. "В къщи!", - звучеше в главата на човека, - "по-бързо в къщи!" Предавайки го в ръцете на майка му, лекарите, с наведен поглед, казаха: "Дръжте се. Не повече от три седмици."
     В къщи, където така искаше да бъде човекът, поставиха леглото му, за да може да вижда кой влиза. Сили да се повдигне, както и преди нямаше, но надеждата се върна, макар и никой да не можаше да му помогне в неговата беда. Идваха приятели, идваха роднини, и той знаеше, че това са прощални посещения.
     Вярата и надеждата живееше само в него и в неговата възрастна майка - инвалид, която нямаше нищо по-скъпо от него. Страха да надживее собственото си дете й даваше сили да се бори заедно с него. След няколко дни, той видя роднините си от Прибалтика, които дойдоха в траурни дрехи и с венци - те идваха да го погребват.
     Но буквално един час преди това, от аерогарата му донесоха неголеми шишета с капсулирана билка, която му изпращаха приятели от САЩ, доколкото презокеански полет човека не би преживял. Шишетата не бяха големи, но човекът още не знаеше каква сила се крие зад простото наименование Пау Д'Арко(кора от мравчено дърво).
     Виждайки, че роднините са в някакво объркване,"Ама че работа! Рано пристигат", и, мобилизирайки цялата си воля, започна да пие изпратените му заветни билкови капсулки. Пиеше ги в такива количества, както му подсказваше неговото изгорено ,но туптящо сърце. И започна да чака. Първа крачка, първа разходка на улицата, "Сам! Със собствените си крака! Боже, колко е хубаво!", първата крачка по стълбата - и ето "височината е покорена".
     Когато свършиха поставените от лекарите срокове, човекът отиде в болницата за контролен преглед. И каква беше изненадата на лекарите, когато го видяха, та нали той бе четиредесет и първия. Четиредесет от своите приятели той изпрати за времето на престоя си в болницата, в дългия и никога несвършващ път. Той всичките ги помнеше по име и лице. Най–старият от тях беше на тридесет и три години, едва усетил "Христовата възраст", а най-младия - бе на шестнадесет години.
     Той през цялото време делеше с тях своите надежди и стремеж към живота. Той, един по един ги водеше по дългия коридор на болницата с желязната трополяща количка. Той се спускаше на долу с тях по криволичещите лабиринти за поредната доза облъчване. Той, докато самият имаше сили, ги водеше в близкото кино на вечерни прожекции. Той, преди да се "прекърши", като че ли с предчувствие, устрои такава забава - събирайки всички в една стая!
     
                                  "Син, син скреж
                             Нападал по жиците,
                             В тъмо - синьото небе
                             Синята звезда..."